Под светлините на прожекторите е самият прожектор – Диана
Диди е едно от нашите гурута в Страната на изгряващото слънце и ако трябва да я опишем максимално кратко – тя е човекът изгряващо слънце. Където и да се появи, всичко светва. Енергията ѝ е заразителна, а меденият ѝ глас моментално те грабва и повежда в лабиринт от разкази с неочакван край, многопластови истории и хумор като от стенд-ъп комеди. Но не бъркай топлината ѝ със слабост, че ще вземеш да се опариш. Със самурайска отдаденост Диди никога не оставя другарче в беда, особено ако бедата е да си сам на бара. Ще ти помага с наздравиците до зазоряване, когато тя пак ще изгрее и ще огрее пътя ти към нови приключения. Запознай се с нашето слънчево момиче – Диана!
Къде на картата на живота се намираш в момента?
Казвам го и на приятелите си и на групите, с които пътувам: да бъда водач на CED Adventures е мой личен Еверест. Мечтата ми се сбъдна. Но това съвсем не значи, че съм приключила с мечтите. В момента търся нова голяма цел, която да насочва пътя и стремежите ми. Но една от краткосрочните ми идеи е да обърна малко фокуса си към България и да я опозная по-добре. В родината ни има много интересни места, които все още не съм изследвала, а те са толкова близо.
Човек, който се съревновава ли си, или по-скоро се пускаш по течението?
Не съм състезателен характер. По-скоро се пускам по течението и се наслаждавам на процеса. Дори във видео-игрите, които напоследък са ми едно от любимите занимания, избирам игра, в която да действам с мое темпо и по мои правила.
На какво се дължи този ярък блясък в очите ти?
Аз съм много любопитен човек, и смятам точно любопитството за моята движеща сила. То ме вдъхновява и ме води – към нови хоризонти, срещи и преживявания.
Без какво не можеш?
Без любов. И най-вече без да давам любов. Разбира се, искам и да получавам (смее се). Но да обичам – това, което правя и хората, които ме заобикалят – придава много по-велик смисъл на всичко.
Ядеш, за да живееш или живееш, за да ядеш?
Живея, за да ям! И най-добре хапването да си върви и с пийване. Претенциозна съм към хубавата храна и ако някой ресторант само малко ме разочарова, повече никога няма да се върна там. Вероятно за това има влияние и опита ми в изисканото ресторантьорство в България.
А с какво храниш ума си?
Чета доста криминално-любовни романи. Харесват ми сюжети, в които не можеш да отгатнеш финала, докато не стигнеш до него. Съспенсът, контролираното напрежение и най-вече неочакваният край са ми любими. А ако всичко това се развива на фона на любовна история – бинго!
Кой е „тайният“ ти талант?
Вече не е съвсем тайно, че пея. Но много малко хора знаят, че правя и бижута. Ръцете ми винаги трябва да са заети с някакво занимание, и най-добре да е свързано с изкуството да създавам.
Какво за теб е пеенето и за какво пееш?
Мой начин да правя подарък, на който и да ме слуша. Отдавна не съм пяла на караоке или пред публика и никога не съм искала да се занимавам професионално с музика, за да не се изгуби магията на „подаръка“.
Ти вярваш в прераждането. Къде и кога мислиш, че си живяла в миналия си живот. Защо?
Била съм артист в Япония, някога във времето още преди самураите. Артефактите от онова време аз виждам като стомни, вази и произведения на изкуството. Историците казват, че са имали съвсем друго предназначение – най-обикновени съдове за хранене. Но аз тихичко и наум не се съгласявам с тях (смее се).
Какво е за теб „вкъщи“ – място, чувство или хора?
Абсолютно категорично – хората!
Ако беше празник, кой щеше да си?
Някой с много фойерверки (смее се). Може би Нова година, заради символизма около новото начало и вдъхновението, което то носи.
Какво правиш първо, когато отидеш на ново място?
Отрезвявам се и се мобилизирам максимално. Така мога да видя усетя всеки мъничък детайл наоколо и да се потопя напълно в духа и атмосферата на мястото.
Ти ли откри Япония, или тя откри теб?
Истината е точно по средата. Бях тийнейджър, когато случайно попаднах на японско аниме по телевизията и се загледах. Последваха още доооста анимета, докато в един момент осъзнах, че започвам да разбирам какво си говорят героите дори и без субтитрите. В университета учих японска лингвистика, но по-голямата част от знанията ми всъщност са плод на нестихващото ми любопитство към езика и културата. До голяма степен се определям като самоука.
Сакура или Момиджи?
Момиджи! Макар и да не е толкова познато в България, колкото Сакура, цветовете на Момиджи ми въздействат много по-силно. Дори когато пътувам около Търново, където живея, гледам как есента обагря склоновете и се разчувствам. А представяш ли си какво е с още по-ярките цветове на Момиджи – направо палят пейзажа.
Кое японско умами е най-голям гъдел за сетивата ти?
Сашими. Живяла съм година в Канадзава, на бреговете на Японско море. Качеството и вкусът на суровата риба там са ми поставили много високи стандарти. Вкусът наистина е неподражаем!
Ако трябваше да обясниш живота си с японско хайку, за какво щеше да е то?
За цветна картина, пълна с позитивизъм!